Въпреки, че съм с теб, усещането за самота ме изпълва изцяло. Мисля си да сложа край на цялото това мъчение, но не мога, не зная как. Всеки път щом те погледна в очите и нещо ми става, загубвам смелост и си казвам следващия път, но от този следващ път мина вече повече от месец. Не разбирам защо се получава така, преди не беше ми се случвало. Знам, че без теб отново ще има слънце, което да блести. Без теб сърцето отново ще бие и копнее. Без теб краката отново ще вървят, ръцете ще могат да прегръщат и галят. Очите отново ще бъдат отворени за света и неговите красоти... за света и новите хора, които ще срещна. Но щом е така, защо се показвам, като слабохарактерна?! Да, прав си, казвала съм ти, че те обичам и няма да върна думите си назад, защото това все още е така. Да, обичам те, но вече не съм така щастлива с теб, както бях преди. Вече на лицето вместо да има постоянна усмивка, защото сме заедно, има тъжно изражение, но ти не забелязваш, нали?! А преди всичко беше толкова различно... Идваше да ме взимаш, постоянно ме питаше как съм... Ако имах проблеми се опитваше по всякакъв начин да ми помогнеш, за да ме видиш усмихната... Показваше ми изгревите и залезите, като ми шепнеше мили думи... Беше така мил и нежен... така добър... С теб всеки един ден беше изживян, така като че ли е сън... Но защо сега не си такъв, защо се промени? Нима не ме обичаш вече? Аз ли съм виновна за промяната на чувствата ти и съответно за моето усещане за самота?! Не знам и честно казано вече не искам и да разбирам! Обичах те преди, когато ме правеше щастлива. Обичам те и сега, когато ме правиш нещастна, но за жалост колкото и да е голяма обичта ми към теб, не мога да продължавам да се подлагам на това мъчение. Обичам те,но няма смисъл да оставаме заедно и постоянно взаимно да се нараняваме. Обичам те, но въпреки това ти казвам сбогом!